Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.02.2018 21:32 - Волжките българи – сродници с тюркските народи и съседи на руските славяни – част 2
Автор: iliaganchev Категория: Новини   
Прочетен: 1296 Коментари: 0 Гласове:
-1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Волжките българи – сродници с тюркските народи и съседи на руските славяни – част 2

Подходите през 20 век към изучаване и представяне на историята на волжките българи

          Различни са мотивите, поради които се изучава историята на даден народ: учените от другите народи дори и в този процес трудно се освобождават от мисълта за величието на собствената си отечествена история, което често ги води до пропуски и даже явни грешки; собствените историци също допускат грешки или съзнателно заобикалят исторически факти, ръководени от патриотични и национални съображения.

          По отношение на етническия произход на средновековните  българи също са допуснати много неточности, по които и досега се спори. Средновековните българи, които са имали три държавни образувания – Велика България между Азовско море и Северен Кавказ, Царство България и Волжка България -, в течение на много векове не са били в състояние да направляват изучаването на своята стара история по елементарната причина, че са изчезнали задълго като самостоятелни национални образувания.

          Проблемът при волжките българи е свързан с две основни събития:

·      Покоряването на Болгар през 1236 г. от монголските завоеватели, предвождани от Субедей;

·      Покоряването на Казанското ханство през 1552 от цар Иван Грозни и присъединяването му към Руското царство.

Историята на волжките българи през 20-ти век се изучава от три

школи – руско-съветската, западноевропейската и групата учени от Татарстан, Чувашия и Башкортостан. Последната група е условна, тъй като и в нея съществуват редица противоречия и национално-исторически тенденции. По естествени причини школа в тази насока в България досега не съществува: волжките българи просто се намират в друга държава – отначало в Руската империя, после в СССР и сега в разполагащата с висока степен на автономия Република Татарстан в рамките на Руската федерация.

Западноевропейската школа е съсредоточена с най-големи постижения основно в Германия. Тя е родоначалникът и на руската школа за прабългарите, благодарение на руския цар Петър Първи.

Николай Иванович Ашмарин публикува през 1902 г. в Казанския Императорски университет книгата „Българи и чуваши“ и с това, освен всичко друго, дава началото и на оспорваната концепция за чувашкия език като наследник на волжко-българския език. Ашмарин (1870-1933) несъмнено е голям руско-съветски езиковед, тюрколог, който през 1929 г. е избран за член-кореспондент на АН на СССР.

По най-основателен начин концепцията на Ашмарин е оспорена от казанския историк и лингвист Мирфатъх Закиев.

През 1939 г. Институтът по история и Институтът по изтокознание на АН на СССР издават под редакцията на академик Иганатий Юлиянович Крачковски (1883-1951) превод от арабски на първоизточника за волжките българи и други тюркски народи през 10 век – пътеписа на Ахмед Ибн-Фадлан, като от обществеността се скрива фактът, че преводач и коментатор е арестуваният и изпратеният с концлагер учен Ковалевски („Путешествие Ибн-Фадлана на Волгу“).

Проф. Андрей Петрович Ковалевски (1895-1969)    е украинско-съветски ориенталист и етнограф. През 1938 г. е арестуван по лъжлив донос в Ленинград и е осъден от Специалното съвещание при НКВД на 5 години трудово-изправителен лагер, като работи на строителството на ж.п.линията в Коми, после в Мордовия.

През 1954 г. Ковалевски, по постановление на Научния съвет на Научно-изследователския институт по език, литература и история към Министерския съвет на Чувашката АССР, публикува книгата си „Чувашите и българите по данни на Ахмед Ибн-Фадлан“, където дава свои тълкувания за приоритетна близост между чувашите и волжките българи.

През 1956 г. Ковалевски завършва и публикува второ издание на книгата си, „Книгата на Ахмед Ибн-Фадлан за неговото пътешествие на Волга през 921-922 г.“. В това издание той прави някои промени, които се оспорват от учени в Татарстан и Башкортостан.

Казанско-съветският археолог, тюрколог и етнограф Гарун Валеевич Юсупов (1914-1968), работил след 1958 г. в Института за език, литература и история на Казанския филиал на АН на СССР, публикува през 1960 г. интересната дълбоко аргументирана книга „Введение в булгаро-татарскую эпиграфику“. В нея Юсупов описва и анализира подробно в две основни глави българо-татарските епиграфски паметници от Първи и Втори стил, като посочва и местонахождението им. Анализът е извършен по хронологичен, типологичен и отчасти езиков принцип, като е извършена и класификация на тези паметници. Показани са качествените и количествени изменения в паметниците в зависимост от историко-икономическите промени на обществото в епохата на феодалните отношения, към която те се отнасят. Посочена е приемствената връзка на паметниците от периода на Казанското ханство с българските паметници, както в езиково, така и в типологично отношение. Датирането на паметниците по местонаходката дава възможност да се установи историята на разслеване на българо-татарското население в древността. Налице е материал за анализ на старите българи и казанските татари (тюрки). Освен това са налице богати данни за общественото устройство и изкуството във Волжка България и последвалото Казанско ханство.

В хода на полевите проучвания от 1946 до 1957 г. Юсупов е посетил 28 района в Татарстан, 1 район в Чувашия (Урмарски район, който е от другата страна на Волга, 50 км. западно от Казан) и 12 района в Башкирия (Башкортостан) – охващащи общо 150 населени пункта. За същия период са изследвани 60 българо-татарски гробища и са проучени 200 българо-татарски надгробни надписи (от които 40 се отнасят до периода 13-14 век).

Освен това от Юсупов са изследвани още 30 епиграфски паметници в западните райони на Башкирия, част от които са български. По тях Юсупов написва труда си „Българските епиграфски паметници на Башкирия“. Началото на изследване на волжко-българските надгробни паметници е поставено през 1722 г., когато Петър Първи посещава развалините на бившата българска столица Болгар. В периода от 1722 до 1863 г. те се разглеждат като историко-археологични паметници. В следващия период (от 1863) добиват значение като паметници на езика на древните българи.

Интересно е писмото на Петър Велики до казанския губернатор Салтиков, което привеждам в оригинал:

Господин губернатор!

В бытность нашу в Булгарах видели мы, что у старинного булгарского строения башни (или колокольни) фундамент испортился, и оный надлежит подделат вновь. Того ради пошлите туда ныне человек двенадцать или пятнадцать каменщиков с их инструментами и несколько бочек извести, а камня там старого довольно есть, также и места старые по времени велите чинить. Поддлинный его имп. вел. указ за приписанием собственные его вел. руки тако: Петр.

Из Астрахани во 2 день           Получено в Казани

Июня 1772 г.                            июня в день 1772 года“

(документ: „Сборник Археологического института – кн. 11, СПб., 1879, с.89“)

Сравнявайки езиковите особености на изследваните паметници, Юсупов стига до извода, че някога българите са имали два последователно сменили се езика – древнобългарски и новобългарски, принадлежащи на един единен в социално-етническо отношение народ – волжките българи. Това убедително се доказва от наличието при едни и същи гробища на надгробни камъни от първи и втори стил.

          За да се съди за ролята на древнобългарския език върху надгробните камъни от втори стил в създаването на съвременния татарски език, не е достатъчно простото езиково съпоставяне, а е необходим исторически подход: вследствие на редицата военни удари върху българската държава през 14 век и в началото на 15 век тя претърпява дълбоки промени в своето вътрешно устройство и в последствие се превръща в Казанско ханство. Оттогава основен център на съсредоточване на населението й става Казан, наречен в летописите Нов Болгар. Древното българско население, въпреки редица сътресения вследствие на историческите събития, остава на своята предишна територия. Но то претърпява значителни промени както в езика, така и в названията. Отчасти това е било обусловено от въздействието на други тюркски и местни угро-фински племена.

          От своя страна българският език повлиява върху езика на другите етнически групи, който живеят на територията на Волжка България (предшественици на чуваши, удмурти, марийци и др.). Близостта на волжките българи до зоната на оживено придвижване на огузи и кипчаци, принадлежащи към тюркската езикова система и култура способства за голямото обновяване на твърде архаичната форма на българския език, който по-късно изчезва у българите като разговорен език. Така възниква новобългарският език от кипчакчски тип, близък до съвременния казано-татарски език.

          Изследването на паметниците от втория стил показва еднозначно на татарските учени, че древнобългарският език се запазва в някаква степен и през втората половина на 14 век, а най-късният паметник намерен с този стил датира от 1358 г.

          Посочените по-горе обстоятелства засилват противоречията между  чувашките и татарските историци и лингвисти по въпроса, коя от двете народности е по-близък наследник на волжките българи.

          Специфичен интерес представляват сведенията от наддгробните паментици в Башкортостан, които ясно доказват ранното присъствие на българите и в този район на югоизток от Татарстан:

          Руско-съветският археолог и етнолог проф. Сергей Иванович Руденко (1885-1969) отбелязва в книгата си от 1955 г. „Башкирите. Историко-етнографски очерци“ факта за проникване през 7 – 8 век в югозападна Башкирия на българи, част от които е влязла в състава на башкирския народ (родовете Бюлярски и Байлярски).

(продължава) 



Тагове:   волжка-българия,


Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 5264291
Постинги: 4968
Коментари: 877
Гласове: 1345
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031