„Често стоим пред тази най-голяма загадка на битието – смъртта. Смъртта, която така болезнено и винаги толкова загадъчно нахлува в земното битие – и принадлежи към това земно битие, и никога не може да бъде обяснена от самия земен живот. Има дълбок смисъл в съпоставянето на мисли за живота и смъртта. ... Тъй като обзорът на проблемите на смъртта обхваща не само това, което, както мислят много от материалистите е чуждо на земния живот, което противоречи на съществото на човека. Но, обзорът обхващащ света като цяло, донася от дълбините на битието такива познания за тайната на смъртта, които изпълват със сила и дълбок смисъл живота на Земята. И затова за разбирането на загадката на живота, за изясняването на тайната на смъртта не трябва да се отдръпваме от гледната точка, обхващаща света като цяло”.
Д-р Рудолф Щайнер
Всеки човек рано или късно изпитва непосредствено смъртта на близък човек, който се разделя с живота и душата му преминава в други, нематериални сфери. И починалият остава в мъката, в чувствата и преживяванията на тези, които е оставил. Ние чуваме последното издихание, сърцето спира, тялото застива неподвижно. Животът сякаш е спрял, изтекъл. Починалите усещат, остават да живеят с чувствата, мислите, преживяванията на близките, които им изпращат насреща останалите да живеят. Погребалните церемонии по някакъв начин докосват душите и на материалистите, несъзнателно и те ги преживяват свързани с духовен свят.
Но, този, който има духовни разбирания знае, че физическия свят не е отделно от духовния свят. Той се простира нагоре към духовния свят, а духовния свят идва надолу към физическия свят и го прониква. Духовния свят е като въздуха, който прониква навсякъде във физическия живот, но ние не го виждаме. И тези, които са си отишли от нас в невидимия духовен свят живеят в него и действат със сили и импулси в нашия сетивен, материален свят.
Ние, живеещите на Земята знаем, че макар да не са възприемаеми за сетивата ни, починалите съществуват реално, живеят, действат , влияят в живота на живите. Въпреки, че да знаем това, мъката ни е голяма: очите ни вече не виждат любимия починал, не можем да го прегърнем, да разговаряме, да живеем заедно, да усетим топлината на неговата любов, която струи към нас.
Когато сме живели заедно, с помощта на физическото си тяло близкият ни починал е запечатвал в нас образа си, който сме имали пред себе си – лицето, тялото, гласа, походката, действията му и пр. Сега душата му ни е напуснала и нямаме тази помощ за връзката му с нас, когато умрелият е бил в тяло, с всички сетивни импулси, душевни пориви, любов, симпатии, които той е изразявал в общуването ни. Когато неговата душа е преминала в духовния свят, остава в паметта ни само образа, който продължава да живее в нас и ни пронизва. Важно е да оживяваме този образ, за да се запечата в паметта ни, в етерното ни тяло, което запазва нашите спомени, както и в душата ни и Духът ни /Аза/. За да го съхраним в нашата памет трябва да го почувстваме дълбоко в душата и мислите си. Това е важно, защото вече нямаме срещи и общуване в земния живот, които да укрепват образа на починалия в паметта ни.
За да установим връзка с любим или близък починал е необходимо да сме го опознали толкова добре - като самия себе си. Само тогава можем да възприемем в душата образа на умрелия: конкретни спомени за преживяното заедно и да го призовем за връзка, да се свържем с него. Сега извикваме чувствата, които са ни свързвали, живо си представяме образа му, неговото същество, за да получим отговор от него. Преди да зададем въпроса, или изказването към него, преди нашето взаимодействие с починалия, във въображението си представяме живо образа и спомени от съвместните ни преживявания. Тогава в отговор на нашето обръщение към умрелия можем да получим реален, истински отговор от него.
При заспиване душата и Духът ни се излъчват в духовния свят, свързани с една нишка с физическото и етерно тяло, които остават в леглото. По време на сън заедно с нас в духовния свят живеят душите на починалите, в същия астрален свят, в който се намират и те. В дневно съзнание с нас живеят само живите, защото нямаме сетива да възприеме душите само в тяхната духовно-душевна същност, без материално тяло.
Близки, роднини, любими хора, приятели, с които сме били кармично свързани преминат в духовния свят в различна възраст – деца, млади хора, възрастни.
Когато умира дете или млад човек, той остава в близкото обкръжение на близките му живи хора. Децата, младите починали остават тук, продължават да живеят в душите на майката, бащата или любимия човек. Но, мъката, която ние живите преживяваме, всъщност това е болката, която преживява в нас детето или младият починал. Той се пренася в нас като наша болка, като наша мъка, живее в нашата душа. Нашите деца и млади починали преместват тяхната собствена болка в нашата душа, но ние я чувстваме като наша болка.
Друго е преживяването, когато губим възрастен човек, по-възрастен от нас. Тогава нашата мъка, болка по него е наша собствена, лична болка. Ние чувстваме загубата на близкия починал егоистично, лично. Починалият възрастен не губи нас. Защото в известен смисъл взема със себе си нещо от нашата душа и той я поддържа чрез себе си дава й сили в по-нататъшния си живот в духовния свят.
Затова отношението към по-възрастния починал е съвсем различно, отколкото при младия. Мъртвият не ни губи нас, оставащите на Земята. Той няма стремеж да живее в душата на своя близък млад живеещ на Земята, защото взема със себе си сякаш отпечатък, част от вътрешното същество, от душата на младия.
Затова, знанието за това е важно за нашата памет за умрелите, за обряда, помена, службата, култа за умрелия.
Погребалните церемонии са важни, нещо прекрасно, и отговарят на дълбоките ни чувства и памет за починалите.
При помена за починал млад човек, или дете е добре да не се влиза в личното, индивидуалното житие на починалия, а да се живее в мировите мисли и възприятия. Тогава душата на младия починал се чувства добре.
При помен за починал възрастен е добре да се навлезе в неговата индивидуалност, неговият живот на Земята като личност, да се споменат неговите лични заслуги, успехи, приноси в живота му, какъв човек е бил.
За възрастния починал е хубаво да се произнася слово за неговата личност, заслуги, успехи и житейски спомени, които е оставил .
Затова при младия починал е добре помена да се построи култово, като общ обряд за починали, по-малко да се навлиза в му личния живот .
Във всички случаи за починалите е добре да има тържествена църковна служба, обряд, панахида за почит и помен за него. Така с молитва се призовава Христовата светлина, благодат, мир и покой за умрелия.
Когато знаем всичко това нашата мъка по починалия става по-диференцирана, по-подходяща и за умрелия и за нас, останалите живи. Това е добре, както за душевния живот на живия, така и за този на душата, която ни напуска. Защото засяга както живота на живеещия на Земята - така и на душата преминала в духовния свят.
Всичките тези познания дават възможност да се приглуши болката на живия за загубата на близкия му починал. Осъзнаваме, че нашите любими души, преминали прага на духовния свят са винаги с нас, обичат ни, помагат ни, независимо, че не ги възприемаме със сетивата си. Те са с нас и през деня и по време на сън.
Поетът Михаил Кендеров, докато беше жив умееше да живее и в двата свята и ето как е изразил това:
„Няма минало, настояще и бъдеще.
Няма смърт.
Във всеобхвата на Вечността
Със себе си носим нещата.
Тук – в паметта на ума,
Отвъд – в паметта на душата”.
Нека да живеем със спомена за нашият любим починал, който е винаги около нас и е щастлив, когато му изпращаме мисли, послания, молитви, изпълнени с любов и благодарност, че е бил в нашия живот.
Доц. д-р Иванка Кирова , к.м.н.
